За най-изявения варненски нападател от края на 50-те и 60-те години Христо Николов – Чоко сякаш времето беше спряло и спомените винаги изплуваха в съзнанието. Той бе един от доайените на футбола във Варна. Човек, който знаеше две и двеста и винаги можеше да разкаже нещо интересно и любопитно. Имах уникалната възможност да разговарям с него две месеца преди да си отиде от този свят през февруари тази година.
Роден в морския ни град на 3 септември 1939 година, юношата на Спартак Варна има зад гърба си 198 мача и 69 гола за клуба (със 162 мача и 48 гола във „А“ група е на второ място по отбелязани голове в клубната ранглиста след Стефан Найденов). Прекратява кариерата си в разцвета на силите си на 28 години заради дископатия, получена по време на тренировка. Силните оръжия на Чоко в атака са били чудесния нюх към гола и играта с глава.
Пред Vsport.bg именитият играч ни върна към славните някога години с екипа на Спартак : „Тия нови технологии промениха тотално живота и на днешните млади поколения. Когато ние бяхме деца, какво детство имахме, с детски игри и закачки! Разделяхме се по махали и ритахме парцалената топка от сутрин до вечер. Тя беше от прежда и конци, които баба ни беше ушила. Паузата беше единствено когато ни викаха за обяд или късната закуска, за да ни намажат по една филийка с мед или поръсен червен пипер. Такива ни бяха удоволствията и на тях се радвахме. Момчетата от махалата постоянно ми казваха – Айде бе,Чоко, подай топката и така ми излезе прякора. По това време често прякорите на играчите идваха от игрите в махалите. Иначе за футбола ме откриха два големи имена във Варна – Атанас Аврамов – Кафето и Иван Моканов, който ме взе заедно с моя набор Стефан Янев (години по-късно стана извeстен спортен журналист) в Черно море 11-годишен, но след това преминах в Локомотив и после във Спартак. След училище „Васил Априлов“ учих във „Цар Симеон“ и пак по райони и махали се определяхме кои са спартаклии и черноморци. Така станах спартаклия. По това време ни гледаха треньорите и ни откриваха по махалите и площадките за игра“.
Според Христо Николов – Чоко върховете в кариерата му са бронзовият медал през 1955 година , финала за Купата на страната и участието в турнира за КНК срещу Рапид Виена през 1961 година.
„Това беше апогеят на едно талантливо наше поколение от играчи. Ние (Спартак Варна) сме първияt български тим, който учавства в този турнир и то срещу много класен отбор като Рапид Виена, играл предната година полуфинал за КЕШ – най-силнияt австрийски отбор с шестима национали. Финалния мач, който загубихме в София срещу ЦСКА за Купата на страната, ни катапултира буквално в Европа. В първия мач във Виена на кокетния стадион „Пратер“ завършихме 0:0, но определено бяхме по-добрия отбор, а някои наши пропуски ни лишиха от победа. Аз дори нацелих гредата с глава. На реванша на нашия стадион „Юрий Гагарин“ бяхме малко като че ли пренавити и загубихме с 2:5. По това време те имаха много класни играчи, които спечелиха с Австрия бронзови медали от Световното първенство в Швейцария през 1954 година като Георг Ханапи и Роберт Динст. Но това, което се случи във Виена, ще остане завинаги в паметта ми. Бяхме настанени в хотел в центъра на града на едно прекрасно възвишение и за първи път виждахме разкоша на красива европейска столица като Виена. Сякаш бяхме попаднали в друг свят. Пресата във Австрия ни засипа с похвали, а на самия традиционен банкет в шикозния хотел в наша чест се случи нещо интересно. Докато вечеряхме и си говорихме, към мен се приближи едно балканско момче, което говореше на сръбски. Оказа се ,че това е сръбският нападател на Рапид Виена Бранко Миланович, който ми рече – Друже, сакам да ти кажа, че за теб и още двама от нашето ръководство предлагат 100 000 долара заплата на месец, за да играете при нас! Огромна за времето заплата! Другите двама от отбора ни бяха вратарят Христо Вълчанов, който пази чудесно на срещата и център бранителят ни Илия Кирчев. Изключително голямо признание за мен и съотборниците ми, но през ония комунистически години нямаше как да се получи подобен трансфер“.
Малко по късно в центъра на вниманието отново попада Чоко, като този път офертата е от елитния немски клуб Шалке 04. „По време на една приятелска среща във Варна играхме срещу Шалке 04 и завършихме 2:2 . Аз отбелязах двата гола и така станах обект на интерес. Играхме на базата на „Спорт Палас“. Лично президентът на немския клуб Гюнтер Визер изгледа срещата, а след края дойде при мен с черен Мерцедес. По това време да видиш такава кола в страната си беше лукс .Взе мен и жена ми Марина и отседнахме в популярното тогава заведение на курорта Златни Пясъци „Червения рак“ до хотел „Родина“ да проведем разговор. Хапнахме, пийнахме и ми предложи договор в присъствие на преводач и 30 000 германски марки заплата с много добри условия в Гелзенкирхен. Малко по-късно се контузих в Спартак. Немците се обадили в клуба да питат за мен, а от управата отговорили, че съм бил контузен и отново ударих на камък с трансфера! Дори от Шалке ми направиха подарък. Подариха ми три чифта оригинални футболни обувки „АDIDAS“ със завиващи се пластмасови и гумени бутонки да се сменят според състоянието на терена. До края на кариерата си аз играех с тях, сменях ги постоянно и отбелязах важни голове за отбора. А старите футболни обувки с гьонова подметка направо ги изхвърлих и не ги сложих повече, защото и без това ми бяха неудобни и често ми подбиваха петите ….“.
Някои от най-запомнящите футболни срещи са тези срещу Левски с Георги Аспарухов – Гунди в редиците, както и приятелството с големия играч.
„С Гунди се сприятелихме в София. Той е с четири години по-малък от мен, но редовно ни викаха в младежкия национален отбор. Събираха ни младежите пред басейна на НСА. Велик играч беше, сякаш изпреварил времето, в което живее, а като човек също много земен и народен. Деляли сме една стая по време на лагерите. Обичаше да говори за това какво иска да му се случи в професионален и в личен план. Жалко, че си отиде нелепо млад, а можеше да даде още толкова много на футбола ни.
През сезон 1965/66 Левски ни биха за Държавното първенство с 3:1 тук, във Варна на стадион „Юрий Гагарин“. Много силен отбор бяха. Гунди отбеляза два гола, а аз един. След края на мача го попитали във варненския вестник „Народно дело“ има ли играч във Варна, който му прави впечатление, а той отговоря – „Според мен Христо Николов -Чоко е най-добрия варненски нападател“. Още пазя изрезката от вестника с изказването на Аспарухов.
Имаше още един интересен случай. През 1967 година сборен отбор на Варна, в който учавствах и аз, беше поканен да изиграе три приятелски срещи във Виена. По това време пък бяха направили на Аспарухов операция на увредено сухожилие в австрийската столица и той ходеше с ортопедичен ботуш. Така се засякохме малко случайно с него на летището и дори летяхме заедно обратно с полет до София . Това беше и една от последните ми срещи с Гунди, тъй като аз прекратих в същата година кариерата си.
Отбелязвал съм голове на всички софийски отбори, но има нещо за мен с още по-голямо значение. Когато гостувахме на софийските клубове, много често шкипера (говорителят по радиоуредбата) казваше: „Днес ни гостува най-техничния отбор извън столицата Спартак Варна“. Това беше изключително признание от софиянци в ония времена за мен и съотборниците ми“.